Jordan Atanasov
Bulgaria
Es autor de 12 poemarios y una novela, compilador de dos antologías de poesía.
Es redactor principal del periodico literario “ La voz literaria”, ciudad de Stara Zagora.
Es miembro de la Uniόn de los escritores búlgaros. Premiado en concursos nacionales, ganador del premio de poesía “Nikolai Liliev”, Stara Zagora.
Publica poemas y cuentos en la prensa literaria.
Traducciόn directa de búlgaro: Violeta Boncheva
CAMIÓN DE LA BASURA
Me despertó un ruido de cubos y barriles.
¿Los cielos han tronado
o el eco brotaba del fondo de la tierra?
Crecía y empujaba las cortinas
mi cabeza...
Tenía sueño todavía, pero comprendí:
los negros trabajadores de la limpieza
rebuscaban el vientre de la ciudad.
En el camión de la basura retumbaban
cajas de conservas, botellas de vidrio y cristales,
ilusiones del cielos atraídos,
periódicos viejos...
Y sobras de todo tipo,
del día y de la noche.
El ruido crecía
y mis pensamientos veían
dentro de sí...
Emergían lugares,
donde me llevaba el destino.
El sueño se mezclaba con la realidad
(aunque digan que Morfeo no existe),
entreoía risas tras maldiciones.
Veía imágenes de amigos,
los ojos de mujeres
decididas a confiarse
y la sombra de Eros encima de ellas
haciendo remolinos,
los detalles de brindis, el menú...
Veía más abajo a los mendigos
madrugadores,
adelantando al camión con sus manos –
las delgadas manos de la pobreza.
Y mis churros veía...
¿Podría revolver el hecho?, preguntaba
a mi orgullo.
¿Se borrará de mi memoria
o se quedará ahí,
en sus depósitos?
...Aliviado de la basura
en la hora de los búhos,
me encamino por los torbellinos de este día.
Y si de nuevo hoy me siento insultado
y me equivoco de nuevo,
mañana una vez más me triturará
y quemará
el camión de la limpieza
conducido por alguien desconocido
por mí.
DESTINO
Cuando me dabas el pollo vivo,
regalo para mis nietos,
mamá me recomendό así:
- Mátalo con cuchillo afilado, hijo,
para que su alma vuele ligeramente
por arriba.
Pero lo hice con cuchillo romo
y mucho tiempo brincaba
y se arrastraba sobre la tierra.
La vida del pollo – un hueco
de la mano
y corazón
como una castaña.
... Se enterό mi mamá
y llorό mucho.
¿Por qué lo torturaste, hijo? –
me escribiό después –
tú enojaste al Dios
y Él puede condenarte así.
UN ARREBATO INEXPLICABLE
Caminaba el poseído
por la ciudad tranquila
con unos pasos mesurados,
como si fuera el militar,
encargado de una obligaciόn
a difundir cada dos minutos algo
que hasta el antiguo el orador Polifonih
envidiaría:
¡Uno-dos-tres ¡ ¡Abajo los doctores!
¡Uno-dos-tres! ¡Pinche madre!
Crece la multitud
alrededor de él –
una bola de nieve,
rodada sobre la ladera,
está llenando la calle principal.
No sabe el poseído
qué significa la libertad,
los derechos del humano
ni el Convenio de los derechos.
Y no pide permiso
para el mitin de protesta.
No protesta él contra el poder,
aunque sea medicinal:
¡Uno-dos-tres!
¡Vayanse, doctores!
¡Uno-dos-tres! ¡Pinche madre, doctores!
Йордан АТАНАСОВ
СЯНКА
До завоя на Янтра – там плява и кал съм лепил
над основи от камък и съчки; гнездото си птиче строих
във градина с коприва и лапад.
Под крилото на мама живеех годините:
люта зимата, в пламъци лятото
и кирпичена къща със дъх на мушкато.
Животът - таниново вино, горчеше в душата ми,
Аз – юноша мъхав - там в селото лично Драганово.
Но когато разцъфна брадата ми в черно
и когато дочух, че мъжът
е по-тежък на чуждото място – работник,
поет или скитник,
аз попитах водата дъждовна на щерната
кой път да хвана, с кого да се меря.
Мълчеше водата, а мама съдбата проклинаше..
Загърбил Балкана, с нараснали длани,
с безутешната мъка и сълзите мамини,
тръгнах на юг.
Спирах в няколко града, липи и цветя ги красяха,
а в клетки панелни растяха децата им.
Бях в рудниците на духа – дълбоки и тъмни.
Със хора равнинни говорех и пиех до съмнало…
Не ми провървя –
само своята болка от думи изрових.
И какво ли не правих човека във мен да узная…
Аз не помня какво са ми баяли влъхвите,
колко време ще бъда възможен и колко
ще движа пространството глухо край мен…
С колко любов ще живея, срещу колко омраза…
Но до днес оцелял - с волята Божия,
в земетръсите вярвам, в живота на Янтра.
И във мама – оная далечна и скъпа, и видима сянка.
МАШИНА ЗА ЧИСТОТА
Събудих се от шум на кофи и варели.
Небесата ли гърмяха,
или ехтенето извираше дълбоко от земята?
Растеше то и блъскаше пердетата, главата ми…
Бях сънен още, но разбрах -
работниците мургави по чистотата
претърсваха корема на града…
В машината за смет бумтяха
кутии от консерви, стъклени шишета и стъкла,
илюзии с излъскани подметки, стари вестници...
И всякакви огризки от деня и от нощта.
Шумът растеше,
а мисълта ми бавно идваше на себе си...
Изплуваха места, където бях завеждан от съдбата.
Сънят се смесваше с реалността,
(а казват, че Морфей не съществувал);
дочувах думи, смях след музика
и музика след ругатни.
И виждах образите на приятели, на хитреци,
очите на жени, решили да се изповядат,
и сянката на Ерос как над тях кръжи;
подробности от тостове, менюто…
И виждах долу подранилите клошари
машината да изпреварят,
ръцете им – тънките ръце на бедността.
И гафовете мои виждах…
Но стореното можех ли да върна питах гордостта си;
Ще се изтрива то от паметта ми
или ще слиза там – дълбоко във депата й.
... Олекнал от сметта на бухалските часове,
потеглям из въртопите на този ден.
И ако днес отново бъда уязвим и съгреша отново
утре пак ще ме разнищва и гори
машината за чистота, монтирана от някого у мен.
НОЕВ КОВЧЕГ
Годината мека се случи
– след Малкия Сечко прочистват гърлата си
реки и канали, тръби и колектори,
шахти и ями, покрити до вчера.
И бликват води отработени, сладки,
битово-меки, промишлено твърди.
Чугунени шапки отместват и папки...
Потопът издига търбуха си:
по улици прави и стръмни коктейлът изтича;
площада централен, градчето залива,
към стола на кмета се втурва, властта му оспорва.
Шуми оптимизмът – съветник на шефа си:
„Удавник за сламка се хваща, а до теб е бюрото!“
И сяда на плота човекът, вратичките здраво затиска:
Какво че водата бързо завърта кръга си.
А силното плава – човекът с бюрото е Ноев ковчег,
населен със плъхове, телбод, саксии с цветя,
печат, секретарка, хартия офсет, перфоратор...
И тръгва ковчегът, прехвърля баира с вълната девета.
Животът му в този си вид ще бъде запазен навярно
Година студена... и мека се случи, знамение.
Но ето.
В застойната яма оставаме ние, по чудо останали живи...
Крачоли запретнали, сеем пак вяра в душите излъгани.
Гребем от площада клоаката,
всъщност чистим България.
Отпиваме вино и завист на групи.
По-рядко се смеем, по-често се кръстим
НЕОБЯСНИМ ЗАХЛАС
Вървеше лудият през този кротък град
с отмерени и точни крачки –
военен сякаш, натоварен със задача:
скандираше през две минути тъй, че
древният оратор Полифоний би завидял:
Едно-две-три – долу док-то-ри-ти!
Едно-две-три – мам-ка ви...
Расте тълпа край него – топка сняг,
търкулната по склона, Главната изпълва.
Не знае лудият какво е свобода,
правата на човека и конвенцията за правата.
И разрешение за митинги не иска.
Но протестира той срещу властта,
макар и медицинска:
Едно-две-три – долу док-то-ри-ти!
Едно-две-три – мам-ка ви!
Гласът му цепи въздуха задрямал.
И страх по тротоарите пълзи
в душите на търговци, властници, крадци...
Едно-две-три – долу док-то-ри-ти!...
(Римува „едно-две-три“ с „док-то-ри-ти“,
си отбелязах мимоходом.)
И неусетно как, във някакъв необясним захлас:
вървях ли, виках ли, сънувах ли – не знам.
Но и аз до лудия се озовах.
Преминах с него по гръбнака на града,
скандирах скандалните думи и гневни слова:
Едно-две-три – мам-ка ви!...
И станах луд за свобода!
ОРИС
Когато ми даваше пилето живо – подарък за внуците,
Мама заръча : коли го с остър но, сине,
Душата му леко нагоре да литне.
И кротка от там да те гледа.
Но беше заоблена, хабна камата…
И дълго подскача и пърха, в земята се блъска
Животът на пилето – шепа пера и сърце като жълъд.
…Научила мама и плакала дълго.
-Защо си го мъчил, бре сине, ми писа,
ти Бога разсърди, той може и тебе така да ориса.
No hay comentarios:
Publicar un comentario