TANYO KLISUROV
Таньо Клисуров.
Nacido el 23 de mayo de 1944, en Muglizh (Bulgaria).
Tanyo Klisurov es uno de los poetas destacados del grupo, nombrado ¨Onda de Tarnovo¨, adentrada en la poesìa búlgara durante los años setenta del siglo pasado. El vive y crea sus obras en la ciudad de los poetas, Stara Zagora. Klisurov es autor de màs de 10 poemarios, algunos de los cuales premiados. Una parte de sus poemas està traducida en lenguas extranjeras. Miembro de la Uniòn de los escritores búlgaros, 1980. Trabaja como profesor de literatura, periodista y redactor principal de la revista literaria ¨Horizonte¨. Algunos años dedica al teatro, trabajando como dramaturgo del teatro de ¨Geo Milev¨, Stara Zagora. Ciudadano honrado de su ciudad.
Traducciones de Violeta Boncheva
LOCOMOTORA DE AMOR
Profundamente respiran nuestros pechos.
¡Hasta la vista, las preocupaciones!
¡Hasta la vista, las dichas decepciones!
La locomotora de amor se mueve -
una chispa de frote de carne con carne.
Un toque – muy afectuoso y salvaje,
los músculos tensos rechinan,
¡abràzame, vierte mi carburante!
Sobre la ventana oscura
se vislumbran imàgenes
y luces de estaciones.
No, nosotros dos no nos separemos.
Abràzame hasta el agotamiento – tú –
sin costumbre, indiferencia
y por fuerza.
La locomotora de amor vuela
y tira tras de si la vida.
LA VIDA DEL POETA
Esta viuda tendrà la misiòn difìcil –
guardar para los herederos
todo lo que habìa sido:
las gafas, la màquina de escribir,
la carpeta de los pensamientos
tras de su frente grande
y un poco calvo.
Ella debe criar a sus hijos inquietos
e inspirar orgullo de origen
de su padre –
cada libro suyo – un triunfo.
Debe limpiar cuidadosamente el polvo
hasta que estè viva,
Debe recoger lo màs bueno,
escrito por ti,
para un volumen de ¨Escogido¨
y por objetividad ni siquiera
y lo dedicado
a algunas
otras mujeres ajenas,
las heridas,
las que el finado – clàsico coronado,
le ha causado
por sus perfidias borracheras,
mentiras,
multiplicadas de las musas,
como confesiones tiernas
por palabras de las màs inspiradas...
Para que se asombre el hombre:
¿por què no se nombra ¨clàsica¨
VIDA MìA
La vida mìa ha traspasado tu cresta.
Ahora mis alas descolgadas se arrastran
por abajo.
Miràndote de arriba – pareces menuda
y de abajo miràndote – rascacielos eres.
No te mido.
Lo màs importante para mi es
la libertad, toque,
que mi vuelo sufrido salvò, ´
mi alma de las esclavitudes menudas
e insignificativas.
Aunque durante los años me ha dado cuenta
que las alas
que recibì por mi nacimiento,
el otro las compra ta tan solo
por un salario
y agitandolas
por no aburrirse.
No, yo no quiero agitar mis alas,
para producir únicamente viento
y como un propietario acomodado
que tenga por dinero el firmamento.
Hasta ahora no puedo olvidar –
la misma gente que mis alas ha cortado
y ha gritado en vez de oìdos: ¡bravo!
cuando me desepcionaba por mi destino
y me preguntaban siempre:
¿Què piensas tú, quièn eres
para mirar al mundo desde arriba?
Tú eres como todos nosotros
y estàs de acuerdo para cambiar
el vuelo
por un pedazo de carne...
Mis alas se cansaron demasiado,
vida mìa,
pero, sigo agitandolas.
Y no importa que estè abajo,
sobre polvoriento.
Y no importa que digan: èl es loco.
La locura es una posibilidad
para entrar en el Paraìso no andando
y el tiempo falso y ateo
por mi vuelo puedo desmentir.
NO ES TRAGEDIA
Ser poeta de edad – no es tragedia.
Los caminos de las obras literarias
ya son recorridos,
el sabor de descuido conoces,
igual como y del èxito tan raro.
Dos – tres cartas de admiradoras
en tu archivo,
junto con sus autoras
se ponen en amarillo.
Todavìa escribes,
a lo mejor por costumbre.
Estàs acostumbrado por pensar
que alguien te necesita,
aunque te pregunten tus seres queridos
para què estàs malgastando
las fuerzas tuyas
si no haber no ahorrado nada de dinero
por el arte poètico
para la vejez.
Pero, ser poeta anciano
no significa nada màs trabajar
por la única honestidad.
Cuando el equipo local de fùtbol
algún dìa gane el campeonato
y le entreguen premios increìbles,
y suene el himno de la ciudad,
compuesto sobre tus versos,
saludaràn a los hèroes grandes.
Y tú de nuevo estaràs anònimo
pero, el festejo serà emocionante,
de verdad.
Traducciones de Violeta Boncheva
***
ПОЕТЪТ
С фаталния изстрел на мрака завесата падна.
Сега всяка крачка с бастуна опипва Поетът.
Жестоки са ъглите. Хората с явна наслада
следят как се блъска самотен, мъчително крета.
За външния свят той отдавна е вече отписан,
но вътре в душата му сини простори живеят:
Чирпан се повтаря до болка в ранената мисъл,
блести Анхиало, сирени там песни му пеят;
пристигнал във Банско, люлее на скути Никола -
момчето, което ще плава с мечтания кораб;
в сълзата, клепачите слепи със сила пробола,
изгряват два образа - тези на Мина и Лора...
Честта му говори и страшни съвети му дава,
зарежда пак дулото, в чашата сипва отрова.
Настръхва срещу му еснафската болна държава,
дори и сега клеветата приплъзва отново.
Но никой не може, Историо, теб да излъже
в безпаметна София или в коварната битка.
И като добра самодива България бърже
превързва му раната с вечната ботевска билка.
Епохите като в балада внезапно се смесват,
звездите го гледат от свода с очи изумени.
Гората шуми и му носи очаквани вести,
венци му изплитат поети, след него родени.
© Таньо Клисуров
ВЪЗМОЖЕН МОНОЛОГ НА ЯВОРОВ В АНХИАЛО
Човек на вътрешна земя съм аз.
Брегът не е за мен любов най-първа
и не изпадам във всеобщия екстаз,
когато все пак някога го зърна.
Като с обелката на плод се чувствам там,
а някой е изял сърцевината.
Аз търся центъра, аз искам същността,
за да достигна корените на нещата.
В тунела моят ум е вдъхновен,
напредва, пък макар и само с косъм.
Уверен е, че в бъдещ хубав ден
ще стигне отговора на въпроса:
защо живях, защо изпитвах страст,
защо се борих и защо умирам?
Човек на вътрешна земя съм аз,
земя - една частица от Всемира.
© Таньо Клисуров
ОБСАДЕНИЯТ ГРАД
Живеем в Троя. И дочувам ропот
сред гладната тълпа от седем дена,
че може би дори ахейско робство
е по-добро от свободата обсадена.
Отвън са враговете. Нямат милост:
като животни диви ще ни погнат.
А вътре въздухът дъхти на гнилост,
на утрешни предателства и подлост.
В очите на жените вече виждам
готовност със ахейците да легнат.
Мълчи Приам, сега не го е грижа
за трона, за народа пренебрегнат.
Останали са само шепа войни,
готови да умрат за чест и слава.
Дежурят те по кулите ни бойни -
учудени, че фронтът опустява:
на мястото на вражите разгроми -
огромен кон... Дошъл е сякаш свише...
Съдбата ни, предречена от Омир,
дали ще може да се пренапише?
© Таньо Клисуров
КРАЯТ
Деца на Троя, за съдбата ви се плаша:
платените ахейски демагози
пак ви внушават, че бащите ваши
виновни са за тази драма грозна.
Ако вратите крепостни самички
отворили са пред войските вражи,
пожарите, смъртта, бедите...всичко
е можело да се избегне даже...
Посятото съмнение разяжда
желанието да си отмъстите,
подхранва тайно недостойна жажда
за примиренчество, за тих живот, и ситост.
Не коня дървен с подлата засада,
не загубата тежка подир боя -
ерозията във душата млада
е всъщност краят на антична Троя!
© Таньо Клисуров
МОНОЛОГ НА СТАРИЯ ВОЙН
Да бъдеш старец в Троя бе заслуга,
добита със достойнство и честност.
Аз щит съм носил и вървях след плуга,
деца създадох, за да ме заместят.
Но ето че дойде мигът, във който
пожарът миналото ми изпепелява,
дългът изпълнен вече губи стойност,
по-нисш от роб съм, беден, унижаван.
И ровя се из градските боклуци,
коричка хляб намеря ли, е слука.
Тръбите вражи със протяжни звуци
напомнят ми: ахейците са тука,
напомнят ми, че изходът един е:
сам да забия меча си, където
все още във гръдта ми бавно стине,
но бий с последни удари сърцето...
Прощавай, Троя, знам какво ти коства
таз наша битка - волно да се диша.
Дойдоха страшни времена на робство
и гордият напълно е излишен.
© Таньо Клисуров
-
No hay comentarios:
Publicar un comentario